След смъртта на цар Симеон, по традиция, властта трябвало да бъде наследена от най-големия му син – Михаил, но преди да умре, той посочил за свой наследник Петър(927-970г), като мотивите за действията му остават неизяснени. За разлика от баща си, новият владетел не носел необходимите качества да се справи с отговорността, която му била поверена. Вероятно осъзнал това, Симеон назначил болярина Георги Сурсувул като наставник на Петър. През 927г. Симеоновият син привидно продължил политиката на баща си, като български войски нахлули в Тракия и превзели редица градове. Веднага след това обаче във Византия било изпратено пратеничество за мир, което император Роман I Лакапин приел. Така в края на 927г. бил сключен 30-годишен мирен договор с империята. Българската държава се отказала от част от завладените от цар Симеон територии. Двете страни също така се съгласили да разменят помежду си военнопленници, а империята се задължила да плаща ежегоден данък на България. Най-важни от договора обаче били клаузите с които Византия признала Петър за цар, а българската църква за патриаршия. На владетеля му било дадено правото да носи титлата василевс, чийто български еквивалент била титлата „цар”. Това постижение представлявало неоспорим успех в политиката на Петър. Новият титул издигнал престижа на България и я наредила сред най-големите империи през средновековието – Византийската и Франкската. Едновременно с това българският архиепископ получил официално признание за патриаршеското си достойнство. Договорът от 927 бил скрепен с династичен брак между цар Петър и внучката на Роман Лакапин – Мария, която по-късно била прекръстена на Ирина в чест на мира. Това начало на управлението на новия цар обаче вещаело в държавата да възникнат противоречия. Още след възкачването на Петър, между болярите започнали да възникват междуособици, които понякога прерасвали и във военни конфликти. Те били породени от различните нагласи и принципи, следвани от българските аристократи по отношение на Византия. Част от тези сановници искали да продължат с военната офанзива. Политическата обстановка в държавата била обтегната и се стигнало до бунтове срещу царя, организирани от другите два сина на Симеон – Иван и Михаил. Макар да нямали успех, двата бунта били явно доказателство за вътрешнополитическа нестабилност, за чийто мотив може да се смята както сключения договор с империята, така и личните мотиви на синовете на Симеон да се доберат до властта. Друга проява, свидетелстваща за общественото недоволство била появата на Богомилството. То представлявало дуалистична ерес, последователите на която вярвали в съществуването два бога. Това течение отправяло проповедите си срещу църквата и държавата, обявявайки ги за творения на дявола. Наред с богомилството в България се появило и отшелничеството. Само по себе си то представлявало аскетично движение, чрез което православните монаси постигали уединение с Бог. Най-видната личност отдала се на отшелничество по времето на цар Петър бил св. Иван Рилски. Приел монашеството, той се оттеглил във Витоша, а по-късно и в Рила, където основал Рилския манастир. Поради естеството си обаче, тези две прояви, а най-вече Богомилството, пречили на икономическото развитие и на сигурността на държавната власт, тъй като все повече хора намирали в тях убежище в което да избягат от действителноста. Към вътрешнополитическите проблеми на цар Петър се прибавили и външнополитически неуспехи. През 30-те години на Х в. от североизток печенегите извършвали набези над българските земи, а опустошителните нападения на маджарите сериозно засегнали северозападните територии Междувременно сръбският княз Чеслав успял да избяга от Преслав и възстановил сръбската държава. Не успял да се справи с маджарската опасност, цар Петър потърсил помощ от византийския император, но му било отказано, а смъртта на царица Ирина допълнително обтегнала отношенията между българи и византиийци. За да подсигури мира, Петър решил да поднови договора и го направил, но по новото споразумение трябвало синовете му да заминат като заложници в Константинопол. Набезите на маджарите продължавали и Симеоновият син потърсил помощ срещу маджарите при германския владетел Отон I. Българското пратеничество било прието в немския двор с огромни почести, но въпреки това Отон им отказал съдействието си. Цар Петър бил принуден сам да се справи с опасността и през 965 година бил сключен договор с унгарците, според който те имали правото да преминават свободно през българските земи и да грабят от Византийската империя. Това станало и една от причините допълнително да се усложнят отношенията между Преслав и Константинопол. На тогавашния император Никифор II Фока му бил нужен само повод да започне война срещу българите и те му го дали. След успешни сражения с арабите империята успяла да превземе град Тарс. В чест на победата, във византийската столица били организирани празненства. Според Лъв Дякон, точно тогава в града пристигнали български пратеници, дошли да вземат годишния данък, който империята била задължена да плаща. Никифор II бил разгневен и изгонил пратениците, без да изплати задълженията на Византия. По-късно императорът нахлул с войските си в Тракия, но целта му била само да демонстрира силата на ромейската армия, като до сражения не се стигнало. Към българския владетел било отправено предложение да се възстановят добрите отношения, ако се разтрогне договора с маджарите. То обаче било отхвърлено от Петър и Византия решила да предприеме по-решителни действия срещу България. Константинопол се свързал с владетеля на Киевска Рус – княз Светослав и го подтикнал да нападне българската държава. През 968г. огромна руска войска нахлула в Добруджа и разбила българската армия. Светослав сложил ръка на множество крепости, сред който и Преславец на р. Дунав. Малко по-късно през същата година Киевска Рус била нападната от печенегите и князът бил принуден да се върне. Не е известно дали печенегите са действали по своя инициатива, или са били подтикнати от Византия и България, както смятат повечето историци. На следващата 969г., разбил печенегите, руският владетел се върнал отново на българските земи. Научил за повторното идване на Светослав, Петър получил удар и умрял. Според изворите, малко преди смъртта си той се оттеглил от престола и приел монашески обет. По време на дългогодишното си управление, Симеоновият син неизменно се опитвал да подсигури мир на страната си. Причините той да не го постигне най-вероятно били историческите обстоятелства, сред които изключителният военен подем на Византия и изтощителната политика, водена от баща му – цар Симеон I.
Към началната страница